Art_Fetish

Свят • Цвят • Фетиш

Книги/Поезия

"11 000 камшика" от Гийом Аполинер



Автор: spartan Последен пост: 11 Дек 2016, 21:53 Отговори: 0
Избрани фетиш автори.

"11 000 камшика" от Гийом Аполинер

Ново мнениеот spartan » 11 Дек 2016, 21:53

По-долу е показана статията за Гийом Аполинер от свободната енциклопедия Уикипедия

Гийом Аполинер (на френски: Guillaume Apollinaire) е френски поет, писател и критик. Активен участник във френския артистичен авангард, той играе важна роля в оформянето на естетическите принципи на кубизма, а с поезията си става непосредствен предшественик на сюрреализма.

Аполинер е роден на 26 август 1880 година в Рим и получава името Вилхелм Алберт Владимир Аполинарис де Костровицки. Майка му е полякиня с благороднически произход, а баща му е неизвестен, но според някои предположения това е швейцарският аристократ Франческо Флуджи д'Аспермон. Аполинер израства в Италия, говорейки френски, италиански и полски.

Аполинер се премества от Рим в Париж, където става един от най-популярните участници в артистичната общност в Монмартър и Монпарнас. Сред неговите приятели от този период са Пабло Пикасо, Анри Русо, Гъртруд Стайн, Макс Жакоб, Андре Салмон, Андре Бретон, Андре Дерен, Фаик Коница, Блез Сандрар, Пиер Рьоверди, Александра Екстер, Жан Кокто, Ерик Сати, Осип Задкин, Марк Шагал, Марсел Дюшан, Жан Меценже. Има любовна връзка с художничката Мари Лорансен. Заедно с Пабло Пикасо той поставя теоретичните основи на естетиката на кубизма.

През 1911 г. Аполинер е арестуван за кратко по подозрения в участие в кражбата на картината „Мона Лиза“.

През 1914 г. Аполинер постъпва в армията и участва в Първата световна война. През 1916 получава тежко нараняване на черепа. Изтощен след раняването си, той умира през 1918 г. при епидемията от испански грип.

„Единайсет хиляди камшика“ (1911 г.) е едно изненадващо произведение на брилянтния поет и стилист Гийом Аполинер, чиито еротични романи не са известни на българската публика. Вдъхновено от Маркиз дьо Сад, то същевременно го пародира. Без да се свени от натурализма и сексуално-садистичните сцени, Аполинер ни поднася невероятно разгулната история на румънския принц Мони Шибеску, изпълнена със здрав раблезиански хумор и разюздана фантазия. Трябва да имаш таланта на Аполинер, за да посмееш да кажеш всичко — и дори повече!

Колко начина има да се прослави един покойник? Да му се издигне литературен паметник или да четем всичко, сътворено от него — от елегиите му за човешката уязвимост до издевателствата му над най-устойчивите ни човешки представи? Още повече, когато това е Аполинер.

Животът и писането му са жива история на френската култура от началото на века, на неусмиримия й консерватизъм, но и вкус към глумене и културни разриви. Малко са поетите след Рембо, които огъват неумолимо традицията, съществувайки органически в нея.

Дали можем да прочетем така този текст на Аполинер след първоначалния ни потрес и дори погнусяване? Може би разгадката е в мистифицирания му край. Излиза цяла година преди официално признатата в литературните енциклопедии негова първа книга „Загниващият маг“ (1908). По същото време, за да оцелее, а и с голямо удоволствие Аполинер е пишел еротични разкази (стиховете му не са пробили бързо в големите литературни списания), които е продавал сам под палтото. Другата връзка на Аполинер с еротичното е дългогодишният му интерес към творчеството на Маркиз дьо Сад („по-силен от Маркиз дьо Сад“, пишат за романа му френски критици; по-късно Аполинер публикува антология от Садови творби); участието му в създаването на нелегален каталог за скрита в хранилищата на Националната библиотека еротична литература. През 1907 година, когато издава тайно този малък роман, Аполинер е на 27 години (роден е през 1880), а в него са вече кълновете на бъдещото му творчество. Книгата е преиздадена през 1930-а, а после чак през 1963 година, но с множество печатни грешки, пропуски на непристойности, сбъркана или претоварена пунктуация, а тя или по-точно нейната липса има за Аполинер огромно значение.

Настоящият превод е направен от изданието от 1973 година на Жан-Жак Повер, дългогодишен издател на Сад, свързан с траен културен интерес към високата еротична литература. Авторът на предговора към това издание Мишел Декоден изтъква максималната му вярност към оригинала от 1907-а на всички равнища. Декоден пише също, че е крайно време романът да бъде част от събраните съчинения на Аполинер и да се изучава в Университета, наред с най-стойностните му работи.

„11 000 хиляди камшика“ се е настанил безсрамно в „маргиналията“ на френската литература. Пише за „маргиналии“ на културата и битието, но сам не е маргинално явление. Не се наемам да адвокатствам на Аполинер за този му текст. Самото име на автора е достатъчна самозащита — едно от най-големите в историята на френската поезия и проза.

Сексуалният акт и Военната служба са единствената сюжетна рамка на този роман. И то сред една тоталност на разврата и колосална сексуална неуморимост. Премахнати са всякакви бариери на общуването, всякакви психологически преходи на сюжета. Господства сказуемостта (според термина на Цветан Тодоров) от „Декамерон“ и „Хиляда и една нощ“. И то при такъв тънък изповеден поет, какъвто е авторът на „Под моста Мирабо минава Сена“.
* * *

Еротиката става всеизразяващ език. Няма нищо друго освен секс (повтарящ се с почти същите участници и движения), членове, вулви, камшици, смъртоносни удари и намушквания. Еротиката е заместител на социален живот и култура, развенчаващ механизъм на съкровени национални митове („нещастната свята Рус“) и педагогически утопии („Содом е един цивилизаторски символ“). Изчерпани са като по учебник всичките възможности на сексуалното всеядство, цялата палитра на сексуалната клиника — садомазохизъм, кръвосмешение и педофилия (този последен кръг на Аполинеровия сексуален ад!), содомия, геронтофилия, та чак до некрофилия. Години наред, преди да стане словесен извор за френските академични арготически речници, този роман на Аполинер е образцов психиатричен наглед върху сексуалното насилие.
Всяка нормална човешка функция в този „просветителски“ текст е преобърната с коренно противоположна цел: жената-вампир е милосърдна сестра от Червения кръст; правозащитниците издават смъртни присъди. Осквернени са устоите на човешката култура и цивилизация: църква, родители, знаме, Родина; дойката (с лице на Мадона), бракосъчетанието (портокаловите цветчета), Детето. Сиреч светостта и нормалността. Всичко около секса е уголемено докрай — не само органи и потенции, а и езикът: от наддумването (като в ренесансовите хвалби) до същинско Садово изстъпление в смисъла на Батай.

Но еротичната пикареска на Аполинер не е „сечене на социални пластове“ (Цветан Стоянов), както е при Стърн и Дефо. Сексуалното приключение на автора е литературно, а неговата свръхпотентност — доказателство за жизнеността на самата френска литература — и на неуморимата и неустрашима писалка на Вилхелм Аполинарис де Костровицки, наречен Аполинер — незаконороден син на полска аристократка и италиански офицер.
* * *

Сексът е ниво на външен конфликт, повод за бъбрене и писане, както копчето на Кьоно от „Упражнения по стил“ или шапката на Колет от „Жижи“. Цяло щастие е за Колет, Марсел Еме, Реймон Кьоно, Жорж Перек, че са имали зад гърба си този малък роман на Аполинер.

Дори със скатологическите си образи („едно от най-хубавите изпражнения, произвеждани от дебело черво“ — тази „весела материя“ според Бахтин) Аполинер ни отвежда навръх Ренесанса, пред един раблезиански спектакъл, лишен още от скептицизма и депресиите на нашето време, от битийната погнуса и културното гадене на Сартр. Дори можем да му простим „уханията“, с които щедро ни обсипва заради жизнерадостната му възхита пред човешката долница (дебелата кръгла задница под тънкото кръстче — един от любимите образи на Аполинер) или гротесковото припомняне на трите тестиса на офицера Фьодор (пародиен образ на руската необятност или на европейската митология за нея).

А сравняването на семенната течност, на топчиците-главички с мозъка и главата — не ни ли напомня то за кокала на Рабле — есенцията на ренесансовия му хуманизъм!

Романът на Аполинер е парекселанс ерудитско явление.

Поругателните ситуации и извисеният му литературен език или обратно са като в японските цветни гравюри укийое (японското присъства силно в този роман!), омагьосвали френската изобразителна култура от края на XIX век (особено Тулуз-Лотрек): с горната си част тялото изпълнява традиционни жестове из официалната и авторитетна култура, с долната — нейното гротесково-ругателно преобръщане.
Какво изпитание за език като нашия език, свикнал да отделя едното от другото!
* * *

Постоянната сексуална готовност комизира насилието, превръща го в бутафория и фикция — както реалните исторически декори на Руско-японската война или убийството на сръбската кралска двойка Обренович. Изпълняващите сексуалното наказание (всеки по равно е насилник и жертва) го опровергават с неукротимия си сексуален апетит. Да си припомним песента на члена — той е тъжен и весел, гальовен и сексуален убиец, той е живо същество, той „чука“ сиреч пише „до дупка“ (може да оказва чест не само на жената, но и на Корней!), а това е и механизмът на разказването при Аполинер. „Вродената му кръвожадност“ (как напомня тя бодила на Кьоно от едно негово стихотворение!) е „скрита“ литературност, подложена на постоянно поругаване. Няма празен ход в приключението и главозамайващата сюжетност на разказа, в която участва най-много езикът.
„11 000 камшика“ е роман-дивертименто, зашифрован литературно на много нива, изсвирен с искряща словесна изобретателност. (Да не забравяме сексуалните прозвища като в „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле!). С органите си героите изпълняват пародирани жестове из европейската литература — от „Тримата мускетари“ на Дюма до „Рокамбол“ на Понсон дю Терай. „Чувствата ми не са измамни. Не говоря така на всяка срещната жена. Не съм развратник.“ С интонационно-ситуативното си саморазобличение езикът на Аполинер ни вмъква в истинската територия на романа — на цитата и мистификацията.

А това ще рече — и на неговия превод.

Преводачески героизъм е да пренесеш понятия из „низките“, „задни“ сфери на битието в култура, чието Възраждане е колективистично оцеляване на духа, а по-нова история — много често патетична възхвала; да сътвориш български думи за един пълновластен наследник на Рабле и „литературен терорист“ (изразът е пак на Кьоно). А и в историческата си съдба българинът е имал да върши по-други неща, отколкото да се надвесва с умиление над телесните си прелести.

Но най-голямата трудност пред превода е, че думите от текста на Аполинер са изтръгнати от своето културно гнездо, за да бъдат употребени наопаки в друг жанрово-културен контекст. (На подобен гротесков принцип задницата става лице — самият Аполинер е пленен от тази образна въртележка.) Думите са опазили културния си произход, но са „цитирани“ не по предназначение и преводачът е открил точките на пародийния им сблъсък.
Този роман е откровено заявено рецептивно явление. Участниците в сексуалния акт са герои на самата литература. Те действат в цитирани литературни ситуации — промъкнали се под сводове от писателски клишета и критически стереотипи, за да се отърсят от тях посред безсрамния смях на един голям поет и волнодумец.
* * *

Самият роман е постоянна жанрова спекулация.

„Най-приятно е да вършиш това, което е разрешено“ — пише този неусмирим подигравчия. А в текста му текат и се пресичат стилни потоци от просветителски, готически, плутовски образци. В него са жанровите им синтези. Аполинер използва дори логиката на националния епос, например японския, за да разкаже със стилистичните му свръхпоетични конвенции една ужасяваща история, пълна с обсценност и смрад. Всичко е вкарано в мистификацията — и в най-голяма степен литературата с нейните автори и герои. Дори в кръчмарската двойка хомосексуалисти Адолф и Тристан Оцетски можем да съзрем, при добро желание, Верлен и Рембо. Или според Мишел Декоден двама добри приятели на Аполинер — поети символисти, „разконспирирани“ чрез мистифицираните им стихове. Развенчаването и мистификацията са вътре в романа чрез Жанровите съседства. Насред нетърпима жестокост и садистична наслада „чуваме“ кристални мелодраматични интонации от чужди жанрови модели, например от романтическия: „моят мил Егон“.

Така „сюрреализмът“ на Аполинер се превръща в оптика, в метод.

След бесния каданс на садистичната сцена с татарина, нямата шведка, съпруга й и кърмачето — заплетена от Мони-Аполинер с неведома жестокост (струва ни се, че читателският ни потрес е предварително „изчислен“!), авторът завършва: „Гледката беше донякъде банална.“ „… и помогна на семейството да свести детенцето.“ „… не виждате ли, че бебето иска да бозае?“ „… и тя, като извади свенливо гърдата си, започна да кърми детето.“
Върнати сме отново в лоното на процитираната литература.
* * *

В случая с кочияша на файтон № 3269 Аполинер пародира Сад с целия му жанрово-вещеви инвентар. Мъжкият член е шпага, камшик, а може би и паче перо? Отдадено на неописуемо писателско забавление — и в тази светлина убийството е негова брънка. „Гемията умря, без да каже гък.“ Това вече някъде се е случвало — в боя между тримата мускетари и гвардейците на Кардинала посред съборени маси, мърморещи слуги и еротична галантност или сред познати силуети от детективския и приключенския жанр. А преувеличеният страх на Гъзолин и Алексин от нахлуването на Корнабьо и Гемията — процитираният жанр е със „засилени“ показатели, на границата на своето стереотипизиране — и тогава може да бъде пародиран. В този малък роман са високите романтически образци на Юго, Дюма, Сю, Едгар По. Но и техни „низки“ аналози от масовата апашка литература. В него те се оглеждат и функционират пародийно („блед едноок нехранимайко, който дъвчеше фас от изгаснала цигара“).

Пародирани сме най-много ние в читателските си очаквания. А смехът на автора избликва от съчетаването на несъвместими културни и езикови жестове, римувани с невероятна изобретателност. Неслучайно Аполинер е предтеча на сюрреализма (това е и поетиката на черния хумор: „лъчезарни чворове“, „примерни изроди“) и един от авторите на самото понятие.

Така театралните диалози на Мони с учителката Елен Вердие[1] и актрисата Естел Ронанж[2] (все лица от Аполинеровото съвремие) носят жанровите мистификации, пародираната междутекстовост на романа. Тези драматургични късове, в които има всичко — от брилянтна обсценност до нежен лиризъм и литературност — са ключ към целия роман на Аполинер и към една от важните теми в творбите му: зоналността.

Цялото му творчество е гранично състояние, зона (така се нарича една от най-известните му поеми[3]) — между поезия и проза, рушене на мостове и литературно преклонение. Аполинер е поляк във Франция (получил е образованието си в Италия), Шибеску е румънец във френското, фалшив благородник — все чужд поглед върху културата, „отстранение“, както би рекъл Шкловски. И този „подмолен“ привкус на балканска история — сърби, румънци (само ние липсваме), политически съзаклятия; руси, японци, немци, шведки, англичанки… — сиреч „задници от всички националности“. Самият Аполинер е смесено културно явление — роден на границата на два века, на школите, теченията, жанровете. На него дължат немалко художници като Пикасо, Дьолоне, Марк Шагал, Мари Лорансен (негова дългогодишна любима), Митничаря Русо, Дьорен, Вламенк… Аполинер е открил с тях новия век („Художниците кубисти“), а те са илюстрирали стиховете и разказите му.

И ако в този роман Аполинер е в някаква степен Рабле, то Мони е не само Гаргантюа, а и пътешественикът Панюрж — смесеният, зонален индивид. Както в бардака „Веселите самураи“ — в романа е светът заедно, културните ни стереотипи заедно. Като Барон Мюнхаузен, Мони Шибеску възсяда балона-аеростат, за да види отгоре земята „съвсем малка“. Пак оптиката на Аполинер: светът като грахово зърно — всичко е в него — национални манталитети, културни алюзии. Кибритената клечка, с която си запалват цигарите Мони и Корнабьо (съотношението на световете от Ренесанса и Просвещението), оставя по-ярка следа от гюллетата на огромните оръдия.
* * *

Еротиката в романа е съвършен наративен механизъм: една сплотена сексуална дружинка се разхожда по света и го разказва. Всеки познава всеки или му е роднина — светът е смален до общо притежание и достояние. По утъпканите, но носталгични пътеки на символизма поетът пренася разказването и върху човешкото тяло — то се разширява до хиперболизирана метонимия — под бледата луна сред баталиите на Руско-японската война. Така „сюжетното му пространство“ се хипер-хуманизира. „Дълбаейки с палешника на своето рало“ браздата на жената, Аполинер дълбае всъщност браздата на голямата френска литература. Любовната мъка, природната красота, творческата наслада — са отгласи и от други романи, носени от фургоните на войната — реална, но литературно мистифицирана[4]. Те нямат нищо общо с пародията и гадостта; довеяни са незнайно отде — от безбройните и хаотични четива на писателя, от преживяното в любовта и сътвореното до 1907-а, и онова, което го чака до края на отредените му трийсет и осем години.

Емилия Коралова-Стоева


Линка на романа на Гийом Аполинер "11 000 камшика"

https://chitanka.info/text/24138-11-000-kamshika
Аватар
Арт потребител
 
Регистрирация: 26 Апр 2015, 03:44
Теми: 7
Местоположение: София
Години: 49
Offline
 
Пол: Мъж
Ориентация: Хетеросексуална
БДСМ позиция: Фетишист
Тук съм за: Обмяна на опит
Определям се, като:: Определям се, като нестандартна, ексцентрична личност. Бих желал да срещна във форума сродни души от женски пол, с които да обменим опит.
Визитка: Няма
Кредити: 29.00 Кредит
Репутация във Форума: 0
Нисък рейтинг

 

Назад към Книги/Поезия


Кой, къде се намира в момента?

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта

Кой посети тази тема?

3 потребители са посетили тази тема: POKI (1), karamel (1), spartan (1)

cron